Второто триенале на нишковото изкуство в Ханджоу се откривa на 25.08.2016, продължава до 25.10.2016. Участват 60 артисти от повече от
20 страни. Доайените са Шийла Хикс, Мариа Лай, Хидеко Танака.
Показани са повече от 100 произведения, които са в две основни посоки:
1.Произведения, които напускат залата и навлизат в публичните простаранства
2.Произведения, които рефлектират с темата
на II-то триенале в Ханджоу “Тъкането и ние”
Куратори на триеналето са: Liu Xiao (Ли Хъсия), Xu Jia (Хъ Циа), Асадур Маркаров.
От 26
до 28.09 се състоя международен симпозиум “Текстилното мислене”.
"На базата на разбирането на думата ТЪКАНЕ буквално и разширено предложихме
международния симпозиум да е “Текстилното мислене”. Темата нито е специфична история или разказ
представящ текстила, нито декларация или израз през практиката на тъкане
."Мисля, следователно съществувам" свързва съществуване и мислене,
което е мощна илюстрация на темата " ТЕКСТИЛНОТО МИСЛЕНЕ" и
"Тъкането и ние". Субектът на " ТЕКСТИЛНОТО МИСЛЕНЕ" е НИЕ
от " Тъкането и ние". Това НИЕ
са занаятчии, артисти, колекционери, ученици, изследователи, философи,
литератори и куратори. Във връзка с разликата на тези индивиди, симпозиумът
дава различни теми на различни групи и има за цел да илюстрира темата за
текстилно мислене през погледа на философи, куратори, изследователи, музейни
работници, артисти и критици."[1]
Българското участие във
второто триенале, Ханджоу, е на Аделина Попнеделева.Участва с видеоинсталация "Мазохистичен пърформанс по Ханс Кристиан
Андерсен".
Идеята е да се изрази
чрез процеса на тъкане с коприва духовно израстване, посвещение. В древните традиции всяко момиче, което навлиза в пубертета е трябвало да стои изолирано и
да изпълни характерната локално, типична женска дейност. По резултата се е
съдело за степента на нейната готовност за интеграция в групата. Пърформансът на Аделина Попнеделева е по приказката на Андерсен „Елиза и
дивите лебеди“ и там сестрата плете ризи от коприва, за да освободи от зла магия своите братя.Тя трябва да
извърши всичко това в пълно мълчание.Времето,
през което не говориш се разглежда като символична смърт, необходима за преход в ново състояние.
Художничката заема позицията на Елиза, която
приема страданието, неразбирането, обвиненията и мълчанието. За нея това е
метафора на любовта, която не е единствено удоволствие, не е само красиви
жестове, но е по-скоро реалните тривиални ежедневни жертви, които правим за
нашите любими. Любовта означава
да пренебрегнеш себе си ,символично да умреш, за да се
получи обединение на противоположностите.